Моите приказки: „Елица“

Тук в рубриката ще публикувам няколко авторски приказки изпратени ми от Димитър Никленов. Наистина са много добри и си заслужават да видят бял свят.

Живеели преди време баба и дядо. Те били сам- самички в малката си къщурка в подножието на голямата планина. Нямали дечица и се радвали единствено на белия паток Патаран.

Дядото всяка пролет боядисвал къщичката с различни бои, приготвени от горски цветя, а бабата се грижела за любимия им патран.

Един ден направила вкусна брашнена каша, нахранила го и седнала тъжна на прага.

- Докога ще живеем така самотни?! – запитала тя дядото.

-  Защо да си самотна? Нали си имаме Патаран? – опитал се да я успокои той .

- Друго щеше да бъде, ако си имахме свое истинско детенце – въздъхнала бабата.

- Така е ! – отвърнал както винаги дядото, грабнал брадвата и тръгнал към гората. Седнал на един дънер и се питал, защо съдбата така ги е наказала, да си нямат свое дете.

Изведнъж откъм най-пустото място в гората, проплакала птица. Дядото станал, огледал се и решил да отиде натам. Тръгнал, но не по познатата пътечка, а по тази, която водела към Мъртвата поляна. Всеки се страхувал да върви по нея, защото нищо не растяло.

- Аз пък ще мина! – казал на себе си дядото. – Няма да ме изядат вълците я! –  и стиснал по – здраво брадвата.

Но още не бил извървял десетина крачки, когато отново чул птичи крясък. Това не била песента на неговите познати птички, а някакъв особен глас. Дядото се поуплашил, но продължил да върви, а птиците все по-силно и зловещо грачели.

Вървял без да спира той докато най-после стигнал поляната. На нея нямало нито една тревичка, нито едно дърво. Поогледал и видял пред себе си два полусухи дънера, а до тях се извисявала най-обикновена ела.Тя не била висока, но цялата жълтеела, а върхът й – тъжно гледал към земята.

- Ето, нея ще отсека. И без това е изсъхнала.

Свалил си калпака и се приготвил да замахне с брадвата.Но в този миг елата потреперила, сякаш я духнал планински ветрец и проговорила с човешки глас:

- Не ме погубвай! Аз съм жива! – примолила се тя.

Като чул тези думи, сърцето на дядото се натъжило, хвърлил брадвата и сложил ръце на кръста.

- Няма да те отсека!

- Аз съм жива, дядо, бъди добър и ме помилвай само  - проплакало дръвчето.

- Ей сегинка! – зарадвал се старецът и погалил с ръка елата.Тя за миг се изправила, но продължила тъжно и тихичко да говори:

- Веднага разбрах, че имаш добро сърце, дядо! Но едва ли ще можеш да ми помогнеш. Тук господар е звярът, който гърми и носи нещастия. Той е много силен и е заключил Щастието някъде на тайно място.

- А къде е този звяр? – попитал дядото, навел се, взел брадвата и уверено продължил: – Искам да си премерим силите, нищо че съм стар вече!…

- Наричат го още Гърмящия! Той живее много далече и идва тук, когато разбере, че някой иска да ни върне щастието. Затова ме е страх! – набързо обяснила елата.

- Нека само да посмее! -  заканил се дядото, но изведнъж наоколо станало мрачно. Закрещели птиците. Чуло се силно виене. Забучало и затрещяло.

- Идва! Бягай, дядо! Скрий се! – извикала елата.

А дядото сграбчил още по-здраво брадвата и зачакал Гърмящия звяр.

- Сега ще те погубя-я-я! – чул се отдалече страшен вик, а ехото му се понесло из цялата планина.

Дядото не мръднал от мястото си. Звярът се приближил до него и той замахнал с брадвата. Чудовището изревало, обърнало се, извъртяло повторно опашката си, но старецът ловко се отместил и назъбеният край на опашката се блъснал в острието на брадвата. Звярът изревал още по-силно, залюшкал се напред-назад и едва събрал сили, хукнал към средата на Мъртвата поляна.Там се завъртял като пумпал, превърнал се в тънък конец дим и се изнизал нагоре към небето.

Само след миг наоколо станало светло. Небето се избистрило.  Показало се слънцето. Поникнали цветенца. Дядото не можел да повярва на очите си.

- Елхичке, къде си ?

- Тук съм, дядо, до тебе!

Дядото се обърнал и какво да види: О,чудо – пред него стояло красиво русокосо момиче!

- Да, това съм аз, Елица!

- Наистина ли си жива, или сънувам?!…

Красивото момиче уловило ръката на стареца и я целунало.

-     Благодаря ти, дядо,че ме спаси !

-    Хей, красавице? Искаш ли, да станеш, наше дете?Виждам, че около тебе няма никой.

-    Наистина съм сама, дядо. Моята майчица, старата ела, я отсякоха отдавна злонамерени хора, нямам си и татко, него дори не си го спомням… И аз, като много други сирачета, бях омагьосана от Гърмящия звяр… -  заплакала красавицата.

-   Не плачи! Ще те отведа вкъщи и ще станеш наше дете. А моята мила баба най-после ще бъде щастлива и колко ще ти се зарадва, щом те види! – възкликнал дядото сияещ от радост, прегърнал през рамо момиченцето и го повел към къщи.

Когато наближили скромната, но подредена, кипра къщурка, още отдалече извикал с такъв силен глас, че се чул чак зад високия връх на планината:

- Хей, бабо, покажи се!  Ела да видиш кого ти водя.

Когато видяла красивото момиче, бабата плеснала с ръце и от радост заплакала.Засуетяла се. Ходела ту при Патаран, ту при момичето, опипвало го, галила го и не можела да повярва на очите си.

-   Нима това е нашето дете?! И ние си имаме вече детенце! Благодаря ти, Боже!

-   Да, Елица е наше дете! – казал дядото и целунал малкото момиче. – Вече ще живее в нашата къща.

От този ден тримата заживели щастливи и доволни. Елица помагала на бабата, хранела Патаран и все пеела. Най-обичала да пее онази песен за юначния дядо, който със смелостта си сразил Гърмящия звяр и върнал щастието на сирачето, което мечтаело да си има мама и татко.

Не сте чували, тази песен, нали?!

Хей, дечица малки, погледнете около вас. Като Елица има още много дечица, които протягат ръце и търсят своето щастие. Хайде, заедно да им помогнем.

Автор: Димитър Никленов